Пробуждане

Анализ на атентатa срещу родната икономика
и едно-две предложения за спасяването й

Закопаването на една малка, но прогресираща, икономика под тежестта на непоносим външен дълг е известен и широко прилаган метод за „укротяване” и вкарването й под контрол на ... „когото трябва”. Механизмът е жесток и безотказен. Илюстрирам го тук доколкото ми позволяват времето и мястото, в момент, в който в България се разиграват 4 млд. евро за строителството на втората ни атомна електроцентрала. (За нуждата от нея ще стане въпрос към края.)

Двете условия за успешното екзекутиране на икономиката ни са 1. Консултантът, изпълнителят и инвеститорът на проекта да са в комбина 2. Родните управници да са некомпетентни и продажни. Те са на лице, но има и спасение!

РАЗМИСЪЛ

Вървя си и зяпам. Гледам народа - табиетите му, стойките му, имането му - и от време на време си викам: „Не е това. Не е това!”.

Но „Не е това!” какво, бе дивак? Кой те пита, та да изразяваш мнение под път и над път? Погледни се. Хората си карат луксозните коли, гонят си амбициите, работят си, а ти ги зяпаш и току изстрелваш с кеф присъдата си! Не било това!? ... Кажи ми полудял ли си? Полудяваш ли? Какво ти става? И за какво изобщо става въпрос? Това „това” за какво се отнася?

Вървя си и зяпам, и редувам едните си мисли с другите. Гледам по морето местните богаташи карат едни ми ти сребърни аудита, като летящи чинии, и все едно че са пипнали ... не знам кой си – „Не е това.” Гледам арогантни господа зависнали над скъпи питиета в един хубав бар – „Не е това.” Гледам изпращяла майчица да тича след отрочето си по плажа и я сравнявам с изпращелите майки в Милано, бутащи бебешките колички, съдържащи безпомощни 4-5-годишни деца - „Не е това.” Гледам хорските лица по пероните на гарите сутрин, гледам ги и в купетата вечер и отсичам „Това не е!”.

Гледам шефовете си и гледам онези над тях. И онези малко по-нагоре, и онези по върховете – „Не, не е това.” Гледам колегите си потънали в дългове. Гледам наляво, гледам надясно и виждам навсякъде едни дъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ълги коловози, в които всеки, беден или богат, работник или служител, българин или италианец (европеец демек) е заел съзнателно позицията си – станал е композиция. Поел е по релсите, които някой друг преди него е положил. „И кво е тва сега? Сигурно и аз трябва да се композирам? Или вече съм се композирал, обаче не си давам сметка?” А като не ми харесва? Като не искам? Като вярвам, че никога не ще бъда една от тези тъжни композиции? Ето какво: ще ги зяпам и ще им се чудя, пък от време на време ще си изстрелвам по едно "Не е това", пък белким по този начин се доближавам още мъничко до онова, което Е.

ПЪТ

понеделник, 02 октомври 2006 г.

Всъщност в първата част на този размисъл направих грешка, като обосновавах оптимизма си за България единствено с възможността ни да се самоизхранваме. Въпросът не опира само до храни, той се отнася до всички ресурси, които използваме. Ние, българите, имаме завиден, уникален отпечатък върху природата си, което ще ни позволи да просъществуваме ведро и устойчиво през идните столетия. Парчето природа наречено България е все още в състояние да се възстановява с темп по-бърз отколкото го консумираме. Трябва да сме абсолютни идиоти, за да позволим с българските земя, планини, гори и води да се случи онова което се е случило на полето, планините и водите в „развитите икономики”. Трябва да сме ненормални, та да започнем да ядем масово червените европейски красоти, нелепо наречени „домати”, вместо нашите истински градински домати! Трябва да сме извратени нещастници, за да сведем отношенията между мъжа и жената до европейската порнография[2] и за да се „забавляваме” според критериите набивани ежедневно в мозъците ни чрез телевизия и цветни картинки. Но за да се опазим са ни необходими незабавно духовно израстване и просвещение.

Забележи, че аз не разполагам с инструкции за изпълнение, които да връча на всеки един нашенец. И съм далеч от претенциите да налагам един „печеливш” модел на поведение (опазил Бог!). Напротив, убеден съм, че причината за големите проблеми на нашето време е в обезценяването и разрушаването на индивидуалните таланти, в натикването на всички ни в един отвратителен, тесен поведенчески калъп. Мисля, че трябва на всяка цена да стимулираме талантите, така че да израстват истински лидери и истински убедени техни последователи. Това е единственият начин да излезнем от порочния водовъртеж, в който се раждат фамилни бюрократи и лидери „по наследство”.

Просвещението без училището и без сегашните учители няма как да стане. Затова веднага щом се убедим всички в съществуването на Българският път – една далеч не лека задача, – трябва да се хващаме за работа: да съхраняваме и развиваме талантите на децата си, за да могат да вървят пълноценни по собствения си път, пък и да помагат на нас заблудените им родители. Как точно да сане? (Ето, че провидението ми изпраща книгата на Шчетинин.) Като начало ще събера 100 човека с неподлежащ на съмнение авторитет, обаяние и любов към България (ако познаваш някой такъв, давай го насам!), и ще им кажа „Дами и господа, имам намерение да направя от България най-просветената, най-извисената духовно, най-образованата, най-толерантната, и най-силната всъщност нация. Имате ли идея как да стане?”. После ще напишем книга, ще направим план и ще действаме.

Българският път, читателю, минава през ученията на Дънов и на Лидия Ковачеа, и включва нещо много важно - реабилитацията на смъртта като неразделна и необходима част от кръговрата на живота. На запад хората са откачили, защото все някой заплашва живота им с нещо, а пропагандата им казва, че не бива в никакъв случай да умират. Те пък си умират от страх и разбиват психика си (но купуват много, което е и целта на занятието!). Това не бива да се случва с България! Българският път е друг и предвижда едно мирно съседство и доброто познаване на съседските езици. Децата ни ще могат да прекарват семестър-два-три в съседската държава. Средношколците ще бъдат значително по-мотивирани да учат, когато държавата поеме разноските им по обучението в чужбина. Българският път не минава по магистрали от стоманобетон и асфалт, струващи "майка си и баща си", понеже предвижда наличието на достатъчно компетентни, събудени хора във всяко кътче на страната. Това обстоятелство ще елиминира необходимостта от преместването на армия от обезумели професионалисти (консултанти или бизнесмени), примерно от София до Русе и обратно, и класифицира като абсурд нуждата да пиеш хисарска минерална вода в София и ... горнобанска в Пловдив[3]. Нашият път хвърля мостове между сърцата и душите на хората, а не над стръмни клисури откъдето после да минават камиони.

По Нашият път ще се сблъскаме неизбежно с телевизията. Тя заедно с родните недалновидни образователни "експерти", е отговорна за разрушаването на детския ентусиазъм и за комплексирането на младите. Нека сме наясно, че телевизията е в състояние да разврати и светец - веднъж хванал дистанционното, човек (всеки човек, дори аз!) е в примката на най-умели и безскрупулни манипулатори. Дори едно единствено дете, изоставено пред телевизора, е вече нещастие за целия ни народ. Да воюваш институционално с телевизията обаче е безсмислено. Няма забрана или закон, или заплаха, които да издържат. Необходимо друго - индивидуално прозрение. ПРОБУЖДАНЕ!

То е близко! По-близко отколкото можеш да си представиш, приятелю! То идва фатално, неизбежно и драматично!

_________________________

[2] Порнография са всякакви картинки, клипове, филмчета, текстове и песнички свеждащи жената до гъз, гърди, влагалище и устни; мъжът до пенис и мускули; съвкуплението до спорт, агресия или демонстрация на ... каквото и да било.

[3] Хисаря е на 30 км от Пловдив и на 170 км от София. Горна Баня е на 7 км от София и на 165 от Пловдив.

= следва =

(горе)

ГЛАС

ОКТОПОД

РАЗМИСЪЛ

ПЪТ